Телефонът извъня и прониза тишината в стаята. Сам се размърда недоволно под завивките и се пресегна към слушалката. -Ало?- промъри той с полузаспал глас. -Сам спиш ли ? Ах какъв си старчок! Ставай и идвай на партито. - чу се енергичен глас в слушалката. -Дерек ти луд ли си ? Един часа е по-дяволите.- смъмри Сам, поглеждайки радио часовника на масичката до леглото. Утре съм на работа. -Понякога човек трябва и да се забавлява Сам. Хайде обличай се и идвай , запазил съм ти малко ... храсти.- Дерек бе твърдо решен да искара Сам от леглото. -Няма да ме оставиш да спя нали ?- тъжно попита Сам -Не!- бодро отвърна Дерек. -Отнемам ти титлата "най-добър приятел" - смъмри го Сам -Хах, ще видим. Вдигай си кирливия задник и идвай. -Мразя те!- Сам затвори телефона. Прозя се дълго и с нежелание се размърда да стане.   -Ще дойде! - обяви Дерек на купонджийте и бързо му бе подадена чаша водка.   Сам посегна да светне нощната лампа до леглото , но крушката изгоря , щом натисна ключа. -По дяволите! - изнерви се той в мрака. Стана и се запъти към ключа на лампата в стаята. Стъпваше внимателно в мрака , очите му още бяха мъгливи от дрямката. Спъна се в нещо и залитна. В мрака се чу недоволно пръхтене. -Скоти? Ти ли си момче ? В отговор чу недоволна кучешка прозявка. Стигна до ключа на лампата и светна. Кучето се погали в краката му и го погледна с исплезен език. Сам разроши козината му и целуна влажният му кучешки нос. Скоти бе подарък на Сам от любовта на живота му , както той я наричаше, Сара Джонсън. Лабрадор на Осем месеца и седем дена. Помнеше точната му възраст, защото това беше времето преди което се бе разделил със Сара. Сам не обичаше кучето, защото му напомняше на Сара. Обичаше го ,защото бе най-преданото и обичливо куче което някога бе имал. Запъти се към гардероба си, изрови чифт сиви, износени дънки и черна тениска със закачлив надпис "Имало едно време..." на предната страна ,а на гърба "...После нямало" и кокетно се огледа в огледалото. Оправи чорлавата си коса , целуна Скоти и излезе. Партито беше в къщата на Моника. Най-добрата приятелка на Сара и приятелка на Дерек. Връзката и с Дерек, бе започнала по- скоро поради удобство, отколкото любов. Можеха да излизат по двойки и никой да не е в излишък. Но след като Сара и Сам се разделиха, разбраха ,че има нещо повече. Къщата на Моника, беше само на няколко преки от тази на Сам.Затова той не си направи труда да взима ключовете от Импалата си. Всички бяха отраснали в този квартал и се познаваха от деца.Бяха учили в едно училище и играли по улиците по цели нощи. Сам вървеше по влажния тротоар с ръце в джобовете , още се разсънваше.Бръкна в джоба си да извади цигара,сложи я в уста и пребърка джобовете си за запалка. -По дяволите!- Беше я забравил. Ускори крачка към партито , трябваше му огънче. Приближаваше къщата на Моника , още на сто метра от нея се чуваше думкането на силната уредба. Беше песента "Switchback" на "Celldweller". Сам леко заклати глава в ритъм с думкането.   -Ще се почуства, едва ли не предаден Мон. - притеснено каза Дерек -Още се обичат , знам го. Сега тя е тук, трябва да поговорят. - смъмри го със строг поглед Моника. -Ах... не е наша работа! -Благодарение на тях сме заедно Дерек, понякога гордоста пречи дори на най-голямата любов. Сам вече влизаше през вратата и Дерек не и отговори. Лепна си изродска усмивка и закрачи закачливо към Сам. -Ето гоооо!- развика се той , и веднага посочи към алкохола. - Има всичко, взел съм и от любимата ти текила. Прозявката на Сам се секна. Чу текила и очите му светнаха. -А уж не ми се пиеше. - захили се той и прегърна Дерек. -Виждаш ли? Още ли ми е отнета титлата?- усмихна се Дерек. -Ах познаваш ме прекалено добре гадино! - Сам удари закачливо Дерек по рамото. Моника се приближи и ги "растърва". -Ох , какви сте дечковци. Все едно преди пет минути сме свършили криеницата.- Моника си спомни детството им. -Моника, както винаги напомняш, че вече сме дъртаци.- захили се Сам и я прегърна. Прегръщайки го , Моника го перна зад врата. -Ще ти кажа аз на тебе. -Охоо, а на порасналаа се правиш а ? - Сам започна да я гъделичка. Дерек също се присъедини. Хубаво нещо е детството. Понякога е хубаво човек да си го припомни. Няма нищо лошо в това, отново да си невинен. Да се забавляваш от сърце. Безгрижието идва от забавлението ,децата са безгрижни , защото нямат време да умуват. Но с времето света те учи да си разумен, да обмисляш и с това се губи цялата невинност , спонтанност и непринуденост. С влизането , виждайки приятелите си, Сам бе забравил, че утре е на работа. Дори не мислеше за утрешния ден. Мислеше само как ще се забавлява - Хайде да танцуваме! - Подкани Моника. -Само да обърна някой друг шот и идвам Мон.Оставям те в ръцете на твоя любим. Дерек и Моника се спогледаха, докато Сам отиваше към барчето, на което бяха разположени напитките. -Ти ли ще му кажеш или аз ? - Попита я Дерек. -Най добре ти. Дерек въздъхна, знаеше , че на Сам нямаше да му е приятен факта ,че са му устроили капан. Приближи се до Сам, с видимо притеснение изписано на лицето му.Грабна чашата от ръцете му и я изпи на екс. -Хей,вземи си своя.- Сам се почуства ограбен. -Брато, имам да ти казвам нещо. Няма да ти хареса.- потеше се Дерек. -Казвай. Сам гледаше в очите на Дерек. Той очакваше новината с изключително внимание и притеснение. -Ммм... -Кажи де , знаеш,че можеш да ми кажеш всичко. Нека позная... напикал си се ? - Пошегува се Сам -Сам , Сара се върна.- Дерек, не можа да признае , че Моника вече я беше поканила. -Хах, еми браво на нея.- Сам се опита да прикрие радоста, кято се изрази на лицето му. -Какво смяташ да правиш? - Тънко попита Дерек. -Нищо , тя замина , не аз. Моника се доближи до Дерек , облегна се на рамото му и попита. - Каза ли му? Дерек се притесни,но Сам избърза с отговора. -Да -Ах чудесно,приготви се , всеки момент ще е тук. - усмихна се Моника. -Какво ? Кой? - ококори се Сам. Дерек понечи да се измъкне но Моника го придърпа. -Сара глупчо, как кой ? Сам остана неподвижен, искаше да я види, макар да не искаше да го признае пред себе си. Още я обичаше , но бе изпитал невероятна болка , когато тя го остави за да преследва кариера като фотограф. Гордостта му, страха от болката която, бе изпитал не позволяваха да и се довери отново. Около него партито бушуваше. Младежи се натискаха , викаха , танцуваха , а някой дори повръщаха. Сам разклати глава, като че да премахне момента на слабост, в който бе изпаднал.Погледна Дерек и Моника строго и се развика. -Какво по дяволите правите? Не искам да я виждам повече , кучката разби сърцето ми и ме остави. Изчезвам от тук. Дерек и Моника останаха смаяни. Сам се извърна да си върви,но на пътя му стоеше Сара. -И аз се радвам да те видя Сам.- каза тя и сълза се стече по бузата и. - Остани , аз си тръгвам. Сара се провря през тълпата и тръгна към вратата. Сам бе видял сълзата и , не можеше да повярва. Беше се опитвал да я намрази толкова дълго. Мислеше че е успял, но още не издържаше да я вижда тъжна , още я обичаше. Сам тръгна след нея.Трябваше да поговорят. Дерек и Моника, бяха прави, нахални но прави.     Сара вече бе стигнала тротоара и бе тръгнала да пресича когато Сам изхвърча през вратата и викна по пътя и. - Сара, спри! Сара се обърна, плачеше, бе скръстила ръце. Безуспешно опитваше да прегърне сама себе си. Бе прекрасна , стройна, красива. Русата и коса блестеше от светлината на уличната лампа. Сам се стъписа от красотата и. Спомни си първата им нощ заедно. Беше рай.   Той я положи на леглото, а тя смирено очакваше неговото тяло да докосно нейното.Нежно погали бедрото и и започна да я целува. Целуваше я толкова плахо и леко, всеки допир на устните по тялото и, бе като летен полъх. Тя въздишаше плахо в тъмната стая. Само луната осветяваше голите им тела и те сякаш сиаеха. Очите и блещукаха като две малки луни и гледаха право в неговите. Не бяха нужни думи. Сякаш всичко бе казано. Без минало , настояще или бъдеще. Не бяха на този свят. Ако този момент не бе перфектен. Какво е перфекното? Тя мило се усмихваше. Усмихваше се от удоволсвтие и от факта, че го бе страх да се отпусне върху нея. Ръката му трепереше в опит да държи теглото му. Сам искаше да целува навсякъде , завинаги. Всяка целувка се опитваше да направи перфектна като всяка нейна въздишка.   -Толкова ли ме мразиш? - Плахо попита Сара. -Ти ме остави Сара , как по друг начин можех да те преживея? -Сам , трябваше да го направя , трябваше да преследвам мечтата си . Но никога не съм спирала да те обичам. -Да бе... -Мислиш че ми беше лесно ли ? - Сара вече викаше през сълзи.   Дерек и Моника се бяха наредили на прозорец гледащ към улицата и гледаха мимиките и ръкомаханията им. -Боже, дано се оправят.- Дерек хвана ръката и.   -О, не ми говори глупости. - Изнерви се Сам. -Глупости?- Сара приведе глава. Ти си Сам ,ти си единствения който обичам , който съм обичала.Обикнах от деня в който ме бутна от онази люлка.   Сам беше чул за новото момиче в квартала, била на седем, с една година по-малка от него.Много искаше да види новия си враг. За всяко малко момче, момичетата са враг номер едно.Но не и тя. Сам бе събрал приятелите си, да ходят да се подиграват на момичетата. Но когато стигнаха в градинката, където момичетата за първи път се учеха да слагат грим една на друга. Грим, който естествено бяха свили от майките си.Сам я видя. Загуби хъса си за подигравки и изсипа камъчетата, с който планираше да ги цели от джобовете си. Приятелите му обаче се захванаха за работа. Сам знаеше че единствения начин да я "предпази" е той самия да и навреди , но в сравнение с това което ще направят приятелите му, нямаше да бъде толкова ужасно. За първи път бе видял момиче от тази страна. Сам възкликна. -Новата е моя! Приятелите му се закикотиха.Сара се люлееше на дървената люлка в градинката. Облечена с кремава рокличка , бели чорапки и шарени сандалки.Русите и коси стигаха до под кръста и. Тя не бе въудушевена от идеята на останалите момичета да се гримират. Люлееше се и си пееше някаква странна песничка. -Ниниуууу Ниняяяяяяяяяяяя... люш люш. Сам се приближи зад гърба и. Погледна назад към храста, в който се криеха приятелите му. Те гледаха в очакване и се подсмихваха. Бутна я от люлката и тя падна на пясъка. Изтупа се и се изправи. Сам очакваше, да се разпищи или развика, както обикновенно правят момичената. Но не и тя , тя го погледна строго и се втурна към него. -Бягай!- каза и Сам шепнешком. -Какво ? Бутна ме ! - скара се Сара. -Казвам ти бягай , приятелите ми са в онзи храст.Те щяха да ти направят доста по- гадни неща. Сара скришом погледна към храста и видя главите на момчетата. Извърна се и побягна.   Споменът избледня и Сам усети топла сълза на бузата си. Сара вече пресичаше улицата, разплакана и присвита. "Спри я! Прегърни я !"- Нахъсваше се Сам, но не го направи. Изведнъж иззад ъгъла с бясна скорост връхлетя черен "Додж" и преди Сам да се усети какво става , Сара лежеше безжизнена и окървъвена на средата на пътя. Доджът връхлетя на тротоара и се заби в оградата на Госпожа Макенли. -О господи какво направи? - крещеше той и гледаше към Доджа, от който излизаше пияният му шофиор. -Б"з дъ исскъм стана! - люлееше се негодникът и се опитваше да извади мобилният телефон от джоба си , за да се обади на линейка. От къщата излетяха Моника и Дерек , бяха видяли всичко. Не можеха да повярват на очите си. -Сара? Сара! - Сам се опитваше да съживи любимата си.- Не умирай моля те , не умирай. Обичам те!. - Целуваше окървъвеното и чело и стискаше ръката и. Кучета се разлаяха, лампи светнаха,целият квартал излезе на улицата да види какво става. - Сара! О боже! - крещеше Моника тичайки към нея. Дерек я дръпна и я прегърна.- По- добре не гледай.Притисна я към себе си и ужасено погледна към Сам който се молеше над трупа.   "Три месеца по-късно."         -Сам побързай! -Идвам,идвам. -Баща ми ще се върне скоро. -По- бързо не мога Сара! -Хайде! - Сара нервно оглеждаше улицата. -Готово, да тръгваме! -Не мога да повярвам ,че го правим. Ще си навлека много неприятности. -Ще си заслужава. - усмихна се Сам. Двамата бяха решили да избягат за няколко дни от света в малка изоставена колиба в планината.     "-Днес се очаква да вали , така че ако излизате непременно вземете чадър"   "Ах, не отново!" Сам разтърка очи и удари радио-часовника. Погледна календара на стената." 16 Декември" "3 месеца"- въздъхна той и притисна челото си. След онази нощ ,той като че ли започваше лека полека да полудява. Когато беше буден като че ли живееше в ужасен кошмар, а когато успяваше да заспи, миналото безпощадно го преследваше. Винеше себе си за случилото се и може би имаше право. Гордостта уби любовта му. Ако не беше болката , дори не би могъл да се нарече жив.Единственото което му бе останало, заради което дишаше , бе фикс идеята му да поправи случилото се. Бе изчел милион книги за отвъдното , за връзката между живота и смъртта.Бе посетил всички врачки , екстрасенси и магове, до които можеше да се докопа. Оставаше само един. Итън Чау , индианец живеещ в близкия Чероки резерват. Бил потомък на велики индиански шамани. Сам вярваше, че най-накрая е открил някой, който може да му помогне. Дори не си направи труда да се погледне в огледалото, нахлузи работната си тениска и се запъти към вратата. Скоти радостно припкаше около него , но Сам не го погледна. Кучето се кротна и легна тъжно до входната врата, която сам затръшна нехайно. Отключи колата си и се хвърли на седалката. Наклони огледалото за задно виждане и се погледна. Погледът му бе студен, безжалостен. Мразеше самия себе си. Сенките под очите му го загрозяваха, бе отслабнал, скулите му бяха испъкнали, а кожата му бе сива. Посегна да завърти ключа, но пасажерската врата се отвори и в колата седна Дерек. -Ох Дерек, не отново!- Сам допря глава в кормилото и оттегли ръката си от ключа. -Сам, не можеш да продължаваш да живееш така приятелю. Моля те ела днес на партито по случей бременноста на Моника. След 7 месеца ще ставам баща, искам да си част от радостта ми, ще значи много за мен. -Виж Ди, не мога да съм около теб, бременната Моника, детето ти ... не мога да съм около никого. Аз съм една развалина. -Виждам това, но не е краят на света приятелю. Аз съм тук, дори света да изчезне аз пак ще бъда до теб, както ти винаги си бил до мен. Хиляди пъти съм плакал на рамото ти като девица. -Дерек... аз умрях, умрях онази нощ с нея, нищо не остана от мен, само тази жалка опаковка която наричам тяло. Дерек се страхуваше че Сам е прав , но не можеше да го покаже.Трябваше да намери начин да докосне душата му, заключена някъде зад мъката. -Не можем да я върнем Сам, каквото и да правим не можем. Мъртва е а ние не , боли но трябва да живеем , за нея и за всички други , който са напуснали този свят без дори да успеят да си поемат глътка въздух за сбогом. Сам знаеше, че Дерек няма да го остави на мира, опитваше се да се вслуша в думите му, но те само му напомняха за болката ,от която той бягаше без дъх. -Дерек, остави ме намира!Никога не сме били кой знае какви приятели, всичко бе за моя изгода. Имаше чудесни играчки и чудесни приятели, аз просто се възползвах от тях.- Главата на Сам се замая от думите, който изрече.Обичаше Дерек и точно затова не искаше да го дърпа в бездната, в която бе попаднал. Дерек остана безмълвен, преглътна и избърса сълзата от бузата си. -Добре Сам , прави каквото решиш. Знай че винаги ще съм до теб.- Дерек бавно излезе от колата. Преди да затръшне вратата погледна Сам в очите внимателно и за миг усети болката му. След катосе отдалечи от колата, Сам започна да беснее. Удряше яростно покрива на колата си и викаше от болка.   ... -Дерек , мисля че я обичам. Тя е най- прекрасното създание, което някога съм виждал. -Кой? -Сара глупако, слушаш ли ме въобще. Дерек се сопна и набързо прибра прашката, с която целеше стари консерви, които бе наредил за мишени. -Но тя е момиче Сам, иу. Нали знаеш че те имат въшки ?- зачуди му се на акъла Дерек. -Нека има, никога не съм се чувствал така, искам постоянно да е до мен и да държа ръката и.- Сам подпря брадичката си с юмрук и се загледа замечтано. -Боже какъв си перко, хайде да ходим да откраднем малко дъвки от магазинчето на Стареца.- Бодро предложи Дерек. -Мне, мисля да ходя да я видя в градинката , чух че играели на ластик днес. Дерек се намуси , сграбчи го за тениската и започна да го влачи към магазинчето на стареца. -Няма да те дам на това изчадие!- нахъсваше се Дерек докато го влачеше по прашната пътека. ...   -"Трябва да намеря изход от този ад"- Мислеше си Сам докато завърташе ключа. Двигателят изръмжа и като че ли го стресна , събуди го. "Итън Чау, трябва да го намеря.Още днес , още сега." - Сам не мислеше за работата , за малкото отговорности който му бяха останали , просто потегли към резервата с надеждата Чау да му помогне. Замислен, Сам като че ли проспа целия път до резервата "Икашу". Резерватът бе на няколко километра извън града в подножието на планината , която индианците наричали "Ум Кали" Загаси двигателя на колата погледна хоризонта , въздъхна дълбоко и се запъти към сърцето на гората в което бе установен резерватът. Дори не бе сигурен дали Итън е жив , дали въобще съществува. Знаеше само ,че ако нещо или някой може да му помогне , щеше да го търси дори в Ада. Настръхваше от студ и вълнение , усещаше се жив за първи път от много време. Дъхът му като че ли му показваше пътя през студената заснежена гора. Бе тихо и спокойно , всичко бе застинало. Ако не бяха прехвърчащите снежинки ,човек би казъл че времето е спряло. ...   -Сара , ела. - Сам я събуди с шепот. -Ммм, какво има?-Сладко примляска Сара и леко помръдна под завивките. -Ще видиш , хайде идвай. Сара разтърка очи и се усмихна нежно , по тона му разбираше ,че я очаква нещо хубаво. Сам я прегърна и я насочи към прозореца на старата хижа , в която бе ужасно студенo. -Виж! - посочи сам към недалечен храст. -Какво има?- шепнеше Сара. -Ей там , отдясно на храста! Сара се вгледа внимателно , погледа и още не се бе избистрил от сладката дрямка. -Ах!-Възккикна тя плахо. Беше малка сърничка която плахо душеше пухкавият сняг. Макар че възклицанието на Сара бе тихо и нежно , сърничката като чели чу и погледна към прозореца с наострени уши. -Хихи, виж!Има сняг по нослето.- Сара се вкопчи в Сам а той леко се усмихна от факта ,че я зарадва така и нежно вдиша косите и. ...   Извади кутия Марлборо и запали цигара за да се успокой.Духна в ръцете си и ги разтърка за да ги стопли,беше забравил да си вземе ръкавици. Бе толкова тихо че звукът от стъпките му в снега звучеше някак си неестествено. Погледна през рамо и видя че падащият сняг лека полека заличава следите в снега. -"Усилва се" - помисли си Сам. Надяваше се снега да не затрупа колата му. Пътечката по която вървеше все повече се стесняваше. Загледа се в краката си които се кръстосваха един пред друг за да не стъпват в дълбокия сняг наоколо. Избледняващите стъпки в снега му напомняха , че още е жив , че още е участник във трагичният роман наречен живот.   ... -Сара , това е Дерек. Моят най-добър приятел. Дерек това е Сара. Децата се погледнаха странно а Сам окуражително се усмихваше. -Здрасти.-срамежливо каза Дерек гледайки в обувките си. -Здравей приятно ми е. - засмяно отговори Сара и подаде малката си ръчичка за поздрав. Дерек вдигна поглед , здрависаха се и когато погледна в очите и , тя вече не беше толкова страшна или ужасна. Не се виждаха въшки. Беше мила , усмихната и миришеше на някакъф тропически плод , който Дерек не можеше да разпознае , но му харесваше. -Хайде да се опознаем!- подкани го Сара и без да дочака съгласие го засипа с въпроси.- Кой ти е любимият сезон , анимационно филмче, шоколад...- изреждаше толкова бързо че Дерек не успя да разбере дори половината. Сам се кискаше отстрани и гледаше глуповатата физиономия на приятеля си. -Ами ... де да знам, твойте кой са ?- Видя че Сара е разговорлива и реши да и даде думата. -Ами обичам зимата , шоколадът с лешници , бекстрийт бойс, много обичам Цар Лъв... -Аха!-отвърна Дерек опитвайки се да покаже интерес безуспешно. Сам стоеше замечтан и гледаше Сара в очите. За него всяка малка нейна подробност бе очарователна ...   Спомените крепяха Сам , даваха му сили да продължава , да намира смисъл във мрачния свят в който живееше. Леко се усмихна като се сети отново за физиономията на Дерек, дръпна последната дръпка от цигарата си и я хвърли в снега. Вече се виждаха огражденията на резервата и той се върна към реалноста. Забърза крачка и се запъти към първата къщурка,която виждаше за да го опътят към Итън. Резерватът беше малък и запустял. Няколко дечица претичваха и се замеряха с снежни топки , като една едва не уцели Сам но той не се намуси а напротив. Малчуганите му напомняха че не винаги животът му е бил ад.Децата го огледаха странно , бе непознат , а тук рядко идваха непознати. Не знаеха да се радват ли да се притесняват ли , затова решиха просто да се съсредоточат над снежните топки. Сам изкачи двете стъпала водещи към входната врата на малката дървена колиба. Застана пред вратата , пооправи косата си изкашля се и почука. Вратата се отвори и пред него застана стара женица заметната със разноцветно одеало. в ръката си държеше странна чаша с гореща течност. Изненада се от непознатия и погледна стреснато. Но после се усмихна мило и попита: -Със какво мога да ти помогна момко? -Здравейте госпожо, търся човек на име Итън Чау, познавате ли го ?- попита Сам със измъчена усмивка. -Итън , за какво ти е този изкуфял старчок синко?- изненада се жената. -Имам нужда от неговата помощ, моля ви ако може да ме опътите ще ви бъда задължен. -Последната колиба отляво е неговата , но мисля че в момента е в гората. -В този студ ? Какво прави там ? - учуди се Сам -"слуша земята" поне той така обича да го нарича.Не ги знам неговите работи , той е доста потаен човек. Някой ще ти кажат че е мъдрец , други че е луд... аз отношение не взимам.- разказа старицата. Това прозвуча много странно на Сам , той благодари на жената погледна към колибата на Итън и отиде да провери дали все пак си е вкъщи Колибата на Итън бе запусната и прогнила , човек не би казал че някой живее там ако не бяха странните накити и тотеми около нея. Върху изгнилите дъски бяха нарисувани странни символи , който на места бяха избледнели от влага. Сам се зачуди как да почука на вратата на колибата без тя да се разпадне , за това реши че ще е по добре да го повика. -Итън! Итън Чау!? - Нямаше отговор. Дечицата който се замеряха със снежни топки , спряха игрите и се втурачиха в Сам. Итън ги плашеше , индианското наследство при тях бе избледняло и те не разбираха шамана. Сам седна на прагчето пред колибата , запали цигара и зачака. Имаше чувството че чака с дни , студът пронизваше костите му. Дечицата се прибраха , лампите една по една гаснеха , вече беше нощ. Звездите искряха в небето като диаманти. Луната бе пълна и светла , вълците виеха в близката гора. Сам се бе свил на топка и търпеливо чакаше. -"Няма да дойде" - Помисли си , след което се исправи. Изпука вкоченените си пръсти и ги прибра в джобовете си. Не беше разумно да върви из тъмната гора в този студ в търсене на човек , който никога не беше срещал. Но беше по-добре да се движи, отколкото да седи като послушно овчарско куче на верандата на стария Шаман. Луната бе толкова ярка че нощта беше като облачен ден. Сам внимателно пристъпваше в дълбокия сняг, и оглеждаше с присвити от студа очи. -"Къде си подявлите" Итън! Итън! - провикваше се. Вълците виеха по - силно след всяко негово провикване, като че ли му отговаряха. Сам не усещаше страх , просто недоволство и тъгата , която бе станала неговия най- близък приятел и враг.     Радостната атмосфера беше замъглена от физиономия на Дерек. Той стоеше студен като камък и гледаше през прозореца гледащ към старото дърво в задния двор. Като малки той и Сам си бяха направили чудна къщичка или както те я наричаха ФОРТ, наблюдателница. Мислеха се за шерифите на квартала и внимателно наблюдаваха за нередности. Майката на Дерек винаги им носеше лакомства с думите: -"Ето малко провизий за мойте юнаци." Дерек щеше да става баща но не можеше да бъде истински щастлив , като знае през какво минава най-близкият му човек. Моника възпитано се оттегли от гостите , и седна кротко до него. Изкуствената и усмивка угасна и тя го погледна с тревожен поглед. -Какво има Дер? - чукна го по рамото като чели бяха деца. -Нищо Мон, всичко е наред. - Успокой я Дерек и изкара мазна усмивка. Но очите му не можеха да излъжат Моника , тя го познаваше твърде отдавна и твърде добре. -Да, а аз съм ядрен физик! - Смъмри го Моника. Дерек знаеше , че няма как да я излъже, но не искаше бреманната му съпруга да се притеснява. -Искам да му помогна Мон , но не знам как.- натъжи се Дерек Моника го прегърна и погали косата му. -Той е един от най - силните хора,който познавам, сигурна съм че ще се оправи , рано или късно. -Чувствам се виновен , ние го накарахме да дойде на партито. Ако не беше дошъл това нямаше да се случи, но се опитахме да свършим работата на Купидон и виж какво стана. Гостите хвърлаха по един озадъчен поглед към младата двойка.Знаеха че нещо не е наред. -Всичко е окей , само малко семейни драми.- Успкой ги Моника. - Пак е забравил да изхвърли боклука. Гостите се закискаха и отново се съсредоточиха към вкусните пилешки хапки който Моника бе приготвила. -Не сме виновни нито ти , нито аз Дерек. По-дяволите откъде да знаем ,че ще се случи това което се случи.-Моника като че ли обеждаваше сама себе си. -Днес той беше толкова студен, толкова груб.Никога не съм го виждал така. - Мислеше на глас Дерек. -Дори някой да иска да ни помогне , винаги идва моментът в който трябва да се справим сами с адът , който сътбата ни е приготвила. Дерек впери поглед в Моника, знаеше че е права. -Единственото което можем да направим сега е да чакаме от нисък старт и да се притечем на помощ , когато той я поиска от нас. Дерек се изправи , разтърка очи и радостно подкани: -Хайде, кой е готов за караоке? - Погледна благодарно към Моника и нежно и се усмихна.     Сам вдигна яката на старото си войнишко яке , за да сгрее врата си. Присви се като костенурка и спря за момент в снега. Снеговалежът бе спрял, но вятърът разпиляваше снежинките от дърветата , те проблясваха на лунната светлина и около него като че ли имаше красива копринена завеса. Загледа се в красотата около него и за миг забрави за студа и за мъката си. Природата го милваше със суровата си ръка , която в този момент бе придобила майчина нежност. Отпусна се в снега, не усещаше крайниците си от студ но в душата му бе топло. Гледаше звездите и безкрайното небе и за първи път от три месеца намери покой , можеше да затвори очи и да се унесе. Затвори очи за миг и се отдаде на нежността на природата. Блаженството не продължи дълго , едва бе изминал един миг , когато Сам бе сръчкан в ребрата от странна гравирана тояга. -Ставай момко , майката природа е мила с децата си само когато ги прибира обратно при нея. Сам се стресна и се опули, бързо се надигна и погледна човека седящ над него. Беше сбръчкан, жилав старец с странна кожена шапка , очевидно собствено производство и дрипави презакърпвани милион пъти дрехи. Старецът набързо извади ръждясала запалка и сухи клечки от чантата си и се захвана да прави огън. -Щеше да измръзнеш тук младеж. Винаги трябва да помниш ,че когато нещо е приятно то винаги таи зло. Сам бе премръзнал и бавно асимилираше думите на стареца. Опитваше се да говори но посинелите му устни зъзнеха от студ и в опитите си прехапваше езика си. -Ти ли си Итън?-Изцеди той през зъби. -Да ,а ти предполагам си Сам? -Откъде знаеш името ми старче - Стресна се Сам и се приближи към горящите съчки. -Аз знам много неща синко.Научаваш много от природата , ако просто я слушаш. Сам онемя или този старчок бе искуфял или найстина бе много мъдър. -Знам защо ме търсиш Сам , трябва да се откажеш от това преди да те погуби. -Няма да се отказвам от нищо, ако можеш да ми помогнеш направи го!- смръщи вежди и с болка размърда пръстите си. -Сам , живите трябва да оставят мъртвите намира , затова са отделени в различен свят. -Старче не търся мъдрост а помощ , няма да се откажа от Сара докато още дишам. Тя е мъртва по моя вина! -Просто нейното време е дошло Сам. Тя ще те чака там и когато твоето време дойде , ще я видиш отново. -Ако има начин да я върна кажи ми старче! -Все едно говоря с камък , дори камъкът е по разбран.-Подсмихна се стареца. Итън виждаше ,че не вина води Сам а любовта му , толкова искрена и силна , толкова чиста.Той знаеше че не може да попречи на една от най силните стихий на природата, любовта. Но живите и мъртвите нямат бъдеще заедно и той много добре го знаеше. -Сам нека ти разкажа една история. Старецът погледна към нищото , все едно там стоеше невидим слушател.Кимна и се обърна към Сам. Сам се намръщи но се заслуша в дрезгавия глас на стареца. -Някога живял велик ловец. Един ден той завел млада невеста вкъщи. Много я обивал и тя него , но майката на ловеца я ненавиждала. Един ден когато мъжът излязъл да ловува, майката убила жена му и по индианският обичай изгорили тялото и. Когато се върнал и разбрал, ловецът отишал на мястото където били изгорили жена му. Дълго стоял и гледал как вятъра си играе с прахта и. Стоял цял ден и цяла нощ , по едно време духнал силен вятър и вдигнал голямо кълбо пепел. Мъжът решил да последва пепелта. Дълго вървял след нея и когато отново паднала нощ , видял че следва жена си. Тя го водела към старата скала , отвъд която се крие царството на мъртвите. Жената не казала нищо просто вървяла. Когато стигнали до скалата жената спряла и му казала. "Отиваме там където живеят мъртвите. Ще те кача на гърба си за да не видят ,че си един от живите." Прекосили във отвъдния свят, жената директо отишла при роднините си , който били починали , братя сестри , родители. Те много се радвали че я виждат отново , но не харесвали мъжа , защото той не принадлежи в царството на мъртвите. Всеки ден специална храна трябвало да бъде приготвяна за него , защото не можел да яде това което ядат мъртвите. Виждал жена си само вечер , защото само тогава мъртвите били видими за него и това го измъчвало. С времето той придобил симпатийте на семейството на жена си , защото бил добър ловец. Съжелили го , той не можел да остане в царството на мъртвите , затова трябвало да върнат и двамата. Казали на двойката , че ще ги върнат но те не трябва да имат никакви отношения един с друг за три дни. Когато се върнали в света на живите изчакали три дни както били наредили мъртвите , след което споделили страстта си един към друг. Те обаче не знаели ,че три дни в царството на мъртвите са три години в царството на живите и когато мъжът се събудил на сутринта. Жената била изчезнала. -И какво ? Това трябва да ме разубеди ли ? -Не синко , мъртвите и живите нямат място заедно , трябва добре да знаеш това. Или ти или тя. Няма друг начин. -Готов съм на всичко за нея , дори да умра. - Решително обяви Сам. Какво трябва да направя за да я върна? -Душа за душа синко , можеш да заемеш нейното място , а тя твоето. -Какво да направя за да заема нейното място? Готов съм на всичко. - Сам бе готов да умре за нея хиляди пъти. -Само и единствено , когато човек е на границата между двата свята и вижда ясно стъпките , които е извървял може да промени света. -Как да го направя , как да стигна на границата ?-Очите на Сам горяха по силно от огъня. -Това трябва да разбереш сам синко.- поклати глава шамана. Преди Сам да може да изкаже недоволството от помоща на стареца , той вече бе събрал багажа си и се надигаше да си върви. -Къде тръгна , кажи ми какво да направя! - настояваше Сам. -Ще се сетиш и сам.- Старецът погледна отново каточели в нищото и обърна гръб. -Хей върни се , какво постоянно гледаш? - Провикваше се Сам. Старецът се спря , обърна се и леко се усмихна. -Сара разбира се. Сам остана вцепенен , огледа се , но там нямаше никой. -Какво говориш старче! Итън помаха с ръка, сякаш казваше "Няма значение" - След което се провикна.- Момче, помни! Ние не плетем мрежата на живота.Ние сме просто една малка частица от нея. Всичко зависи от отношението ни към нея. Всичко се привлича , всичко е свързано.   Сам трудно намери пътя до колата си , защото се бе изгубил в гората. Бе ходил без да мисли къде отива. Седна в колата умислен и пусна парното, за да се позгрее. -"Границата между света на живите и мъртвите"- "Какво по дяволите" Сам вече не усещаше болката , бе замислен и решен да разбере какво точно има в предвид стареца. Трябваше да разбере как да стигне на тази границата. -"Нима я виждаше , нима виждаше Сара?" - въпреки студа Сам започна да се поти от лутането в собственото си съзнание, въпросите който си задаваше сам и отговорите , който така и не откриваше.     Влизайки в стаята Сам завари Дерек унил и посинен. Сърцето му се сви , никога не бе виждал приятелят си с такова изражение на лицето. -Как си пич? - закачливо попита той, но вече знаеше отговора. Дерек бе испаднал в безсъзнание за пет часа след като паднал от люлката на която се люлеел с пълна сила. -Видях баба! - промърмори Дерек -Какво ? -Видях всичко Сам , целият ми живот.После дойде баба , беше странно , бяло, тихо и спокойно. -Баба ти е мъртва Дерек! -Да, знам. Тръпки побиха момчетата , това бе странно но и привлекателно преживяване, което Сам също искаше да изпита. -Сега си при мен и всичко ще бъде наред! - Усмихна се сам и седна на столчето до болничното легло. -Мерси Сам , знаеш ли ... не съм ти го казвал но ти си най добрият ми приятел. -Ти знаеш че си моя.- сам се усмихна и леко стисна ръката на приятелят си. -Докторите казаха,че съм късметлия. Можел съм да бъда мъртъв. -Какво точно стана? -Исках да изненадам теб и момичетата с малка модификация на наблюдателницата , но както виждаш не се получи. -Ах глупако , можехме да го направим заедно. -Тогава нямаше да е изненада. -Какво точно се опита да направиш? -Исках да кача горе един телевизор...но се подхлъзнах и паднах по гръб... и телевизора падна върху мен. Сам не знаеше дали да се смее или да плаче. -Глупав си , много глупав. Дерек се съгласи с усмивка и се отпусна на леглото.     -"Границата" Благодаря приятелю!- Сам завъртя ключа на Импалата с усмивка на лице.   Дерек бе бодувал цяла нощ , мислил бе , какво може да каже на Сам което да го върне към „ живите”. Бе наредил целия разговор в главата си и се бе запътил към работата на Сам. Очите му бяха изморени и просълзени от студа , след всяка крачка потрепваше. Дерек винаги е смятал , че колите са опасни и случката с Сара, само потвърди параноята му. Предпочиташе да се придвижва пеша или с градски транспорт , дори при най – сурови условия.   Моника внимателно оглеждаше всеки сантиметър в стаята , която бяха определили за „Детска спалня”. Тихо планираше всеки детайл. Устните и помръдваха сякаш говори на невидим събеседник. Тъй като не знаеше дали ще е момиче или момче , Моника планираше декора и за двата вариянта. Мислеше за всички неща , който са и липсвали като малка или по скоро за всичко неща , който би искала да има , а те бяха много. Кукли , видео игри , масичка за чай. Въпреки че имаше малки съмнения , Моника смяташе ,че ще има дъщеричка. Искаше и се да е дъщеричка , бе по потготвена и можеше да и предаде опита си. „...Комплект пастели със всички цветове...” – Припомняше си тя. -Да не забравиш „Капанът за сънища” Моника се вцепени , сякаш чу Сара , сякаш тя бе в стаята с нея. Обърна се и с трепкащ пламък в очите огледа празната стая. Там нямаше никой. -Сара?- Промълви плахо тя , но ехото в празната стая потвърди ,че там няма никой. Моника въздъхна , седна на пода и се облегна на стената. Като че ли губим част от себе си, когато някой, на който сме поверили всичките си желания, емоции и цели, почине. Част, която сме му поверили без задни помисли, без скрит замисъл, част която смятаме, че той може да съхранява като сърцето в гърдите си. Част, която изчезва с него. Като малка , Моника бе чела приказката за „Капанът за сънища” и винаги бе искала да има свой собствен над леглото си , но родителите и така и не угодиха тази нейна прищявка. -„...паякът благодари на жената , че бе спасила живота му и каза: - Моята паяжина ,ще ти носи само добри сънища и ще прогонва лошите надалеч.” – Моника затвори книгата и доволно погледна към Сара , която видимо бе очарована от приказката , която приятелката и токущо бе прочела. - Дали найстина е така ? Дали наистина „Капанът за сънища” прогонва лошите сънища? - Не знам , но искам да разбера.- Моника се усмихна и извади тебешир от най горното шкафче на бюрото си. – Хайде да играем на „дама”. Сара не почака втора покана и енергично скокна на крака.   - Сара липсваш ми толкова много.- “Стегни се” – заповяда си Моника , разтърка очи и стана.     Дерек вече бе пред „Авангард Джим” , фитнесът в който работеше Сам. Огледа се издиша рязко , като да събере сили и отвори вратата. С влизането го лъхна силна миризма на плодови протеинови шейкове и пот. Намръщи се и разтърка носа си преди да свикне с миризмата. На бара стоеше Ана , която обясняваше на поредният клент за предимствата да си член на „Авангард Джим” Запъти се към нея и без да се замисля че прекъсва разговора попита: -Хей Ана , Сам тук ли е ? -Извинете ме за момент.- Ана се усмихна на клиента , погледна към Дерек и усмивката и угасна. – Не се е вясвал на работа от два дни , писна ми да го замествам. -„Сам, къде си подявлите?” – Дерек гледаше като ударен. – А... Преди да успее да си отвори устата Ана продължи. -Днес говорих с него , измрънка нещо от сорта , „Намерих това , което търся имам по важна работа...”. И преди да успея да го нахокам затвори. -Благодаря ти Ана.- Дерек бръкна в джоба си за да си извади телефона и се запъти към вратата. Дори не забеляза недоволната физиономия на дундавият клиент , който бе прекъснал. -Хей , ако го видиш, кажи му че го мразя! -Нямаш проблеми Ани. – усмихна се насила и излезе през вратата.   -Мон, няма го на работа. Ще отида до тях. – гласа на Дерек бе изморен и дрезгав. -Побързай , не стой на този студ. Дерек кимна сякаш тя беше пред него и затвори телефона. Огледа се и забеляза суматохата около него , хора потичваха и мърмореха нещо. Всички вървяха към пресечката надолу по улицата. Забързани , със притеснен и любопитен поглед. -Има самоубиец!- провикна се възрастна дама и подкани тълпата. Дерек настръхна , нещо не бе наред. Испита панически страх от тези думи , страх който не можеше да си обясни. Тръгна след тълпата , не любопитство а страх го водеше надолу по заснежената улица.     Сам извади последната си цигара и с мъка успя да я запали. Пръстие му бяха вкоченени от ледения вятър на покрива на бизнес център „Джесика”. Стоеше на ръба и оглеждаше , града в който бе отраснал. Всяко кътче от него му навяваше спомени. Цигареният дим и леденият вятър пресичаха дробовете му и той се чувстваше замаян,   опиянен,чувсвташе се жив. Слънцето , плахо пробиваше сивите облаци , като да го погледне за последен път , да му се усмихне и целуне за сбогом. Отнесен , той не усети кога цигарата му бе прогоряла. Филтърът опари пръстите му и го събуди. Всмука опареният си пръст и захвърли огарката. Бръкна в джоба на палтото си , извади парче хартия и рекламна химикалка „Авангард Джим” и се захвана да пише. Не искаше сърцераздирателни прощални писма , просто искаше да каже последно сбогом.  „Дерек , Моника вие сте най- добрите приятели , които човек може да има. Не погубвайте любовта си за нищо на света. Дер , кажи на майка ми че я обичам и и благодя за всичко което е направила за мен. Ще се видим пак някой ден.” Сгъна листа и го прибра обратно в джоба си.   Дерек вече наближаваше мястото където се бе събрала тълпата. Всички гледаха към покрива на сградата шокирани , с ръце на устата и стреснати погледи. Майки придърпваха децата си да не гледат и ги отвеждаха надалеч. Охраната на „Джесика” се опитваше да предотврати трагедията , но Сам бе залостил вратата на покрива. Не искаше никой да го спре. Дерек гледаше съсредоточено към покрива на сградата и се опитваше да разпознае самоубиеца. -„Боже господи , нека не е той.” Страхът нарастваше и все повече затрудняваше дишането му. Репортери започнаха да прииждат. Набързо вадеха екипировката за да отразят първи събитието. -„Странно как тези лешояди успяват да пристигнат преди пожарната и дори полицията.” Дерек не се замисли , директно отиде при репорерите от „Канал 5 „ и поиска да погледне през обектива на камерата им , за да види кой е човека на покрива. -Сър, това не е телескоп.Oставете ни да вършим си работата. -Оставете ме да погледна , трябва да разбера , кой е там горе. Охраната на екипа заблъска Дерек далеч от екипировката. Но той трябваше да разбере. Започва да размята удари без да мисли че охранителят е три пъти колкото него. Нищо не можеше да го одържи. Яростните му викове откъснаха погледите на тълпата от покрива на сградата. -Оставете човека да види.- Провикна се някой. Репортерите никога не бяха виждали такова нещо , решиха да го оставят да погледне, за да ги остави да си вършат работата. Дерек избърса кръвта от устната си и се загледа в обектива на камерата. -Моля приближете към лицето му. Операторът внимателно настрои обектива за качествен приближен образ. -Сам!- Дерек се вкамени. „Лешоядите” разбраха че Дерек познава самоубеца и бързо започнаха да го разпитват. -Сам кой ? Как е последното му име? Вие роднина ли сте? Микрофони бяха набутани пред лицето му и нахални лица чакаха отговор на истреляните въпрос. Той не ги чу , ледена сълза капна по бузата му. Не можеше да повярва, разклати глава изблъска тълпата и се втурна към сградата. -Сам! – крещеше Дерек. – Сам,не го прави!   Сам разпери ръцете си и вдиша дълбоко леденият въздух. -Сара идвам! – Затвори очи и видя лицето и. Леко се усмихна и се наклони напред. Тълпата затай дъх , Сам полетя от покрива на сградата. Дерек спря и падна на колене. Сякаш ледено острие бе забито в корема му.     -„Дерек това е Сара.” „Мисля че я обичам” „Събоди се , ела да видиш.  „Сара обичам те” „Само и единствено , когато човек е на границата между двата свята и вижда ясно стъпките , които е извървял може да промени света” Хиляди спомени се прелистваха пред очите на Сам. Дори вятърът в ушите му не можеше да заглуши ехото от думите „Обичам те”     -Ти си Сам ,ти си единствения който обичам , който съм обичала.Обикнах от деня в който ме бутна от онази люлка. Сам беше пред нея на една ръка растояние , бе се върнал. Беше толкова красива , изглеждаше толкова невинна. Очите му горяха сърцето му щеше да исхвръкне. Без да губи време той се пресегна. Прегърна я и промълви. -Обичам те! Винаги съм те обичал , никога няма да те пусна. Времето беше спряло , тя беше в прегръдките му. Радостните им сълзи проблясваха от уличните лампи и напояваха дрехите им. Доджът профуча покрай тях и се удари в оградата на Госпожа Макенли. Сара се стресна обърна се да види какво е станало. -Сам звинни на линейка ! – заръча тя притеснено гледайки към смачкания автомобил. Обърне съм към него и той се свлече пред нея. Свелече се като празно чучело. Костите му бяха счупени на малки парчета , целият бе син и ожулен. Сара прехапа езика си. -Сам! Сам! – погледът и започна да се размазва. -Моника и Дерек исхвърчаха от къщата последвани от пияни гости. Сара стоеше над Сам , бе започнала да се олюлява , всичко се въртеше , не можеше да диша. -Сара , какво стана!? – Моника тичаше към приятелката си с невероятна скорост. Сара се опита да промълви нещо но устните и само помръднаха без да издадат звук. Свелче се до любимия си и не помръдна. -О боже! – крещеше Моника. -Мон, спокойно. – Дерек я дръпна и я прегърна. – Обадете се на бърза помощ!- Бе по исплашен от нея и това си личеше по трепета в гласа му. Сърцето му прескачаше удари и очите му не можеха да стоят на едно място. Моника се откъсна от прегръдката му и се надвеси над приятелите си. -Сам ? О боже целият е почупен. – истеричният и плач ехтеше по празната улица. –Сара!? – Обадете се на линейка скапаняци! – раздираше гърлото си. -Мон , линейката вече е повикана. Ела , няма как да им помогнеш. Дерек бе клекнал до нея и опитваше да сдържа сълзите си. Моника потрепна и се сви , погледът и истина и тя усети как корема и се усуква. -Мон? Мон? – Дерек я притисна до себе си. Треперейки тя му прошепна: -Дерек , бременна съм. -Какво ? -Бременна съм. -Боже господи! Къде подяволите е скапаната линейка!?   -Вие ли сте Дерек Крейн? – Тонът на Доктор Макендзи беше мек и окуражителен. Това вещаеше само лоши новини. Дерек не усещаше тялото си , целият бе претръпнал. Бе исплашен , самотен , чувсвташе се ограбен. Един миг му отне толкова много , един миг промени целият му живот. Надяваше се това да е един ужасен сън , но болката бе толкова истинска , че никой не би могъл да си я причини сам. Всичко бе реално , всичко бе променено. -Как са те докторе ? – гърлото му бе пресъхнало и думите му излизаха тихо и дрезгаво. -Сам Грей, бе починал на място Дерек , такива травми се срещат само при падане от високо или зверска катастрофа. А доколкото разбрах той просто се е свлякъл на тротоара. -Свлече се пред очите ми , както стоеше там... -Нямаше как да му се помогне. -А другите? Моника ? Бебето? Сара? Болката в гласа на Дерек пречупи доктора , той не знаше как да му съобщи лошите новини. -Кажете ми докторе , моля ви. Не мога да стоя в неведение повече. -Сара Роджърс, почина преди десет минути. Сърцето и просто спря , не можахме да я върнем ,съжелявам. Моника ще се оправи , но все още е рано да се каже дали бебето ще оцелее. Болката бе толкова силна че Дерек не можеше дори да заплаче , просто стоеше в белият коридор безмълвен и неподвижен. Опитваше да нареди в главата си живота , който трябваше да изгради наново. Доктор Макендзи докосна рамото му, нямаше какво да каже , за да го накара да се почувства по добре. -Мога ли да я видя докторе? -Ще го уредим.     -Сам! Сам! -Сара? Какво правиш тук? -Къде сме ? Какво стана? Къде са всички? -За бога ти не трябва да си тук! -Какво става Сам ? Видях те как умираш ! -Аз съм мъртъв Сара , но защо подяволите и ти си тук? -Усетих как тялото ми просто отказва , не усещах сърцето си... и се озовах тук. Двамата стояха сами на улицата . Бе тихо, толкова тихо ,че чуваха ритъмът на сърцата си. Без да губи време Сара се вкопчи в прегръдката му и вдиша ароматът на кожата на врата му. - И какво ? Мъртви ли сме ? – прошепна Сара. -Мисля че да. Но щом си тук с мен , явно сме в рая.   Любовта е искрата която запалва пламъкът наречен живот. Само тя може да победи смъртта , само тя остава , когато всичко друго изчезне. Смъртта е просто една пречка , но не и краят.         Шест години по-късно:   -Мамо , Сара не иска да ми даде играчката! -Сам , остави я намира тя си е нейна. -Да но аз искам да си поиграя малко с нея!   -Мон , прибрах се! -Хайде стига се карахте а посрещнете баща си. -Тате , тате! – децата се втурнаха към входната врата Дерек влезе в кухнята с децата в ръцете си , Скоти радостно задърпа крачола на панталона му и той се ухили. -Липсвах ли ви госпожо Крейн? -И още как! – Моника остави ножа, с който внимателно нарязваше пресен градинско морков и се наведе над кухненския плот да целуне съпруга си.                

Obi4am te :)